неделя, януари 27, 2008

Глас


В часа, когато бяло-пепелява

се стеле ноемврийската мъгла,

в сърцето твое свредел задълбава

една тъга, един безимен глад.


По хълмовете есента минава

и пътищата дъжд и кал застла.

В живота що ли още ти остава?

Какво са твоите борби, дела?


В химери някакви си се унисал

и в криво огледало си видял

живота, щастието, любовта.


И в себе си до капка си раздал

да дириш вечен някакъв свръхсмисъл -

а си загубил смисъла в света!

Глас - Елисавета Багряна

На дача


И ЕТО, ТУК СЪМ. И пътека

не води в моя нов подслон.

А вечерта застила меко

обвития във хмел балкон.


Защо са тук звездите едри

и свода сякаш по-дълбок?

Дано, дано и в мен разведри

нависналите мисли бог.


Вратата рано ще затварям

и няма ни да паля свещ,

ни с някого да разговарям.


Ливадата е покосена,

дъхът й - сладък и горещ

и за ще спя като спасена.


КРАЙ МЕН ПРЕМИНАХА косачи,

а после звъннаха стада

и над леса - безмълвно здрачен,

изгря вечерната звезда.


Отнейде лъхнала прохлада

като ветрило ме повя

и странно отмаляла, сядам

на покосената трева.


Повехнала, зеленосива,

дъхът й леко ме опива -

като накипнало вино.


Но пак защо ме скръб обсеби?

- Сега бих дишала със тебе

дъха на прясното сено...


АЗ ЖИВЕЯ ДАЛЕЧ от света

и сънят ми е кротък и девствен.

Не достигат до мойта врата

ни тревожни, ни радостни вести.


През деня, сред обилния плод

на нивята, отдъхвам с надежда.

Вечерта на бездънния свод

във съзвездия нови се вглеждам.


Но защо днес сърцето се сви?

Твоя спомен не е ли погребан

сред уханните полски треви?


А над мен е планинския гребен.

- как спокойно е тука без тебе,

как спокойно и - пусто, уви!

На дача - Елисавета Багряна



Стихии


Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,

префучава през боазите, вдига облак над диканите,

грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,

сваля портите, оградите и децата по мегданите -

в родния ми град?


Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде напролет яростна,

разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите

и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна -

къщиците и градинките, и добитъка на хората -

в родния ми град?


Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то

в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,

на които с букви кирилски пише "черното" и "бялото" -

в избите студен, каменни, завещани от дедите ни -

в родния ми град?


Как ще спраш ти мене - волната, скитницата, непокорната -

родната сестра на вятъра, на водата и на виното,

за която е примамица непостижното, просторното,

дето все сънува пътища - недостигнати, неминати, -

мене как ще спреш?

Елисавета Багряна - Стихии