четвъртък, октомври 16, 2008

Магията на х.Eхо



Първото ми ходене на Ехо съвсем не беше лишено от емоции.
Тръгнахме малка и спретната група от 4 човека. След епично пътуване, сменяйки влак с автобус, пак с влак, пак с автобус успяхме все пак да се доберем до Клисура. Понеже беше есен, се съмваше сравнително късно. Из завоите по подбалканския път се откри впечатляваща гледка - преливащите цветове на изгряващото слънце, забулени от сутрешни мъгли.

Никой от нас не беше ходил, но се бяхме оборудвали със стара карта на Стара планина, GPS без планинска карта и един куп информация, изчетена предната вечер и съдържаща сведения за това, как пътеката е зле маркирана, трудно откриваема още в самото и начало и с разкъсана маркировка по целия път. Също бях прочела пост на двама алпинисти, минали от там седмица по рано, че има много паднали дървета по пътя, останали още от миналогодишния смерч. Въпреки всичкО тръгнахме смело. Странно, хората в града не бяха чували за тази хижа...всички ни упътваха или към Вежен или към Козя стена...но ние бяхме упорити - Ехо!

Признавам, по онова време маркировката все още беше лоша. Още помня местата където се лутахме, чудейки се на къде да продължим. Тръгнахме от Клисура към 14-15 ч. Прекосихме първата третина сравнително бързо, минахме горската част и излязохме на открито. Може би затова толкова ми харесва този маршрут...разнообразен е...гора, поляна...и накрая тясна пътечка подсичаща улеите на Юмрука. И така, излизайки от гората, първоначално пътя продължава по сравнително равна полянка, която с постепенно учеличаващ се наклон ни води към билото на планината. Занизаха се завой след завой и пред нас се показа Юмрука, тъкмо в момента, в който една мъгличка прехвърляше върха, надничайки от другата страна и търсейки нови хоризонти да се разпростре. Поради късното тръгване, бяхме в подножието на върха почти по тъмно. Излезе силен вятър (защо ли всеки път като отида там ме брули вятър), направихме кратка почивка, прегрупиране на багажа, облякохме якетата, сложихме челниците и потеглихме по тясната пътечка подсичаща върха, която щеше да ни отведе до хижата. Да си призная, не познавах местността, и все си представях, че хижата е на друго място и ще я намерим доста по трудно. Към притеснението се добавиха и фактите, че бяхме 4 души с 2 челника в гъста мъгла и не знаехме точно къде отиваме. За щастие нямаше други емоции...скоро се чу звука на генератора на хижата и гласовете на хората, седящи отвън.

Посрещнаха ни топло. Оказа се, че сме от 101 до 104 човек, в хижата в момента. Места в столовата нямаше, по стаите също. Хижаря набързо обаче изнамери два дюшека, и ни организира една ниша до балкона, където можеше вече да разпъваме чувалите. После любезно ни поканиха в кухнята при тях, на топло, за да можем да се стоплим и хапнем на спокойствие. Места в столовата, както се досещате, нямаше!

На другия ден мъглите съвсем нямаха намерение да си ходя. Упорито обгръщаха Юмрука, сякаш за да провярят здравината му. Станахме, хапнахме. В компанията на хижаря, посетихме параклиса, където той ни разказа любопитни факти от историята му, както и ни позволи да го разгледаме отвътре. Така сгушен в подножието на върха наистина изглежда магично. Място с много силна енегрия.




И така...в компанията на мъглите, тръгнахме надолу, към село Розино. Хижаря ни увери, че маркировката е добра, няма да имаме проблеми. Е...добра, добра...позагубихме се малко...двама тръгнахме по един път към Христо Даново, но за щастие, съвсем навреме се появи човек да ни упъти. Другите двама, хванаха някакъв шорткът и слизаха по един сипей точно над гарата.
За късмет бяхме на гарата 5-10 минутки преди да дойде влака...съвсем навреме.

Е беше приятна среща в планината. Научих разни неща за нея, за хората...
И да...пак ще се върна там!