Дахщайн - едно алпийско предизвикателство

Южната стена на Dachstein (2995m)

До скоро, когато чуех Дахщайн си представях старите български обувки, носещи същото име. Не се и бях замисляла от къде идва то всъщност. Вчера "старите обувки" се превърнаха в красивия почи трихилядник Hoher Dachstein, разположен в северозападната, макар че не мога да преценя, може би и централната част на Австрия. Върхът почти от всичките си страни е опасан с виа ферати. До подножието на върха се стига с лифт, гондола побираща 70 човека. Ако не искате да се возите на лифт си пригответе седалка и колани за виа ферата и ви очакват 250м отвес, предполагам приятно предизвикателство за любителите на катеренето. До самия връх има няколко подхода - от юг (на снимката) има маршрути за катерене, от изток по билото (има въжета) и от север (по глетчера и после неизменната виа ферата).
Ако имате достатъчно опит в катеренето на виа ферати или искате нещо ново, но сте сигурни във възможностите си, то най-интересния подход към върха е от юг. Пътешествието ви започва от Südwandhütte, от където тръгва пътека към Anna-Klettersteig, 300m, степен на трудност D. Следва Johann-Klettersteig, 600m, степен на трудност Е. Последният участък се нарича Schulter-Klettersteig, с дължина 300м и степен на трудност B.
(Данните са взети от: http://www.youtube.com/watch?v=L10qkBCSFgA )
До тук със сухата информация.

Нашият маршрут не беше толкова динамичен и екстремен.
http://www.bergfex.at/sommer/steiermark/wandern/5363/
Започна от Ramsau am Dachstein. От там за около 30-40 минути се стига да една хижа/ресторант и между другото, ако минавате от там задължително се отбийте да я видите. Хижата изглежда много колоритно, а собствениците са много дружелюбни, макар и особняци. Тук се отбихме да хапнем по нещо, да даже чухме малко типични алпийски песни, изсвирени от хижаря на акордеон. Доволни потеглихме нагоре. Явно не случайно и на нас ни бяха препоръчали да се отбием до хижата.

Photo: Kaloyan Ganchev

Следват около 2 часа до крайната ни цел за деня - Guttenberghaus - хижа...сякаш кацняла на билото на планината. Пътеката криволичи в безброй серпентини, жив мармот от никъде не се подава (може би защото има доста туристи, или защото са заето с производството на шоколад точно в този момент). Неусетно достигаме и хижата. Тук хижаря се оказва не чак толкова дружелюбен. Калоян му е писал имайл, за да запази места и да получи информация какво са условията за виа фератите в района. Отговор получава, но не и запазените места. Сякаш отношението на човека се промени още повече, когато разбра и че всичките сме чужденци...макар, че не бяхме единствените. Знам ли....може пък да има някакъв злощастен опит в миналото с българи...знаем се какви сме. Както и да е, да не се отклонявам повече от темата. Получаваме 4 (вместо 5) места, но това ни е напълно достатъчно. Хижаря даже казва, че ще платим само за 4-ма - каква изненада, това до сега не ми се беше случвало. Нощувката е 22 евро (редовна терифа), като за младежи под 25 години цената е 13 евро. Оправяме сметките и се насочваме към мястото ни за спане - една малка къщичка, предназначена за нощувка при зимни условия, изцяло оборудвана с легла, печка, маса, посуда и всичко необходимо да за пренощуваш там, защото през зимата хижата е затворена. Мястото е повече от уютно, на горния етаж има група немци, но не им обръщаме много внимание. Вземаме си по традиция бира и кухен от хижата и по българска традиция опъваме софрата ( да се разбира, кой каквото е имал в раницата).
В немските/австрийските хижи има така нареченото Ruhezeit - това ще рече, че след 10 трябва да се пази тишина, не може да се седи в столовата и т.н. И немците си го спазват. И благодарение на нашите немски съседи от горния етаж на къщичката, и ние си лягане към 10,30. Това за щастие ни позволява на другия ден да станем рано, както сме планирали, и да не се притесняваме с времето, тъй като сме предвидили доста неща за деня. Върха е далеч - на около 5 часа от нас.
Ставаме в 6, и за наша изненада, хижата сякаш още спи. Оправяме багажа сравнително бързо и тръгваме. Следват 4 часа в безлюдната каменна пустиня на Алпите. Не срещаме никого по пътя си. Нито хора, нито животни. След 3 часа виждаме първите признаци на цивилизация - горна станция на лифт, част от зимния курорт. Сега сняг на тази височина няма, а лифта спи летен сън. По пътя сме загубили доста височина, която предстои да наберем отново. Следват 400-500 метра денивелация. Стигаме до началото на ледника и вземаме грешно решение. Макар, че глетчера в момента се топи, се оказва по бързият и лесен път. Но ние продължаваме нагоре по камъните. Пътя ни отвежда към едно малко връхче, подхода към което е опасан с въжета. Странно, този път не им обръщам внимание. Обичайно боязлива, този път дори не забелязвам въжето, а се движа сигурно и смело нагоре. Само се моля, да няма въжета и от другата страна, защото за сега слизането на такива участъци ми е трудно. За щастие няма. От връхчето се открива гледка към върха и към останалата част от глетчера.

Hoher Gjaidstein (2794m)

Тук пътищата ни се разделят - аз оставам на горната станция на лифта - настинала съм и това много ме изтощава. На ледника духа силен вятър и не ми се иска да рискувам със здравето си чак толкова. Другите обаче продължават. Калоян единствен качва върха, защото се е подготвил предварително с екипировка за виа ферата. Пръв се и връща, целият сияещ - Качих се! Как да не му се зарадва човек.
Правим си по една "кифленска" снимка с върха и се отправяме към лифта.

Очаква ни неприятна изненада - еднопосочния билет е 20 евро. Но нямаме избор. Път за пешеходци на долу няма. В лифта звучи помпозна, парадна...не знам как да я нарека...музика, чувстваш се някак тържествено. За около 10 минути слизаме 1000 метра по-надолу. В градчето пече слънце. Подреждаме "тетриса" в багажника и потегляме към вкъщи...а мислите ни още са някъде във висините. И там ше си останат...до следващата ни среща.